Интегралната карта, предложена от Кен Уилбър, не е просто модел. Тя е инструмент за ориентиране в дълбоката сложност на човешкото битие и преживяване. Не се опитва да опрости реалността, а напротив – стреми се да я покаже цялостно, такава каквато е в нейните многопластови измерения.

Картата се основава на разбирането, че всяко човешко преживяване се проявява през четири основни перспективи – наричани квадранти, които отговарят на четирите основни измерения на битието: вътрешен свят на индивидуалното (Аз), външен свят на индивидуалното (Тяло/Мозък), вътрешен свят на колективното (Култура) и външен свят на колективното (Система/Общество).

Всеки един от тези квадранти е неотменна част от цялото. Вътрешният свят на „Аз“-а – нашите мисли, емоции, намерения и усещане за смисъл – не може да бъде сведено до невронна активност или социална роля. Външният, обективният аспект на индивидуалното се проявява през действията, телесните процеси, наблюдаваното поведение. В същото време, принадлежим и на културен колектив – „Ние“, общото поле от вярвания, ценности, символи и истории, които споделяме. А още по-широкият хоризонт на „Те“ – социалните, икономическите, образователните и политическите структури – създава условията, в които се разгръщат животите ни.

Всеки един от тези квадранти съдържа истина, която не може да бъде разкрита напълно само от една перспектива. Едва когато четирите се разглеждат заедно, започваме да добиваме по-цялостна представа за човека, за връзките, за света.

Но картата не е статична. Всяко от измеренията се развива и това развитие преминава през определени нива и етапи на съзнание. От по-егоцентрични към по-социални, от магично и митично възприемане на света до рационално, интегрално и трансцендентно. На всеки етап от това разгръщане, интерпретацията на реалността се променя. Не самата реалност, а нашият поглед към нея, нашата дълбочина на разбиране, степента на съпричастност, отвореност и включване.

На по-ранен етап човек може да търси сигурност и авторитет в някаква външна структура – догма, традиция или лидер. На по-зряло ниво вече се усеща капацитет за вътрешно ръководство и интеграция на противоречията, без нуждата те да бъдат отричани. И когато съзнанието надмогне самото себе си, когато се отдръпне от центъра, за да обгърне цялото, тогава виждаме как всяка част, дори онова, което наричаме „сянка“… има своето място, смисъл и роля.

Картата не е пътят, но е посока. Не е истина, но е възможност за по-дълбоко осъзнаване. Не за да разделяме, а за да обединяваме. Не за да класифицираме, а за да се срещнем с вътрешното, с другия, със света – така, както е, в неговата многопластова пълнота.